Първите два сезона на „Под прикритие“ бяха почти точно копие на „От другата страна“ на режисьора Мартин Скорсезе.

След период от неколкогодишен разцвет българските сериали изчезнаха като ланшния сняг. Наскоро от страниците на в. „Преса“ продуцентът Магърдич Халваджиян поиска национална стратегия за българските тв поредици. Или преведено на обикновен език, г-н Халваджиян каза - държавата да даде пари.

Българските телевизионни продуценти съвсем не са изоставени от държавата си деца, както би изглеждало от гореописания вопъл. Само преди две години във фирмите им бяха налети солидни суми по Оперативна програма „Конкурентоспособност“. Тогава компанията на г-н Халваджиян получи 1 млн. лв., създателите на „Под прикритие“ и „Фамилията“ - също 1 млн. лв., и т.н. Продуцентите на „Четвърта власт“ пък взеха директна субсидия от БНТ от няколко милиона. Т.е. те са повече от достатъчно подкрепени с публични фондове.

Според официални признания на БНТ един епизод от най-скъпия ни сериал „Под прикритие“ струва около 230 000 хил. лв. По-камерните продукции като „Стъклен дом“ и „Фамилията“, които излизат по около 80 хил. на епизод, пък с този 1 млн. могат да заснемат цял сезон. И след като излязат на нула с подкрепата на еврофондовете, са дори в състояние да реализират и чиста печалба от продуктово позициониране и продажба на рекламно време, които да вложат в нов печеливш продукт. Какво повече може да направи държавата за тях? До такива солидни публични фондове не са имали достъп други творчески дейности, които дори нямат потенциал да печелят пазарно.

Да видим сега как се отблагодаряват те пък на тази подкрепа. „Под прикритие“ изследва в детайли душевността на българската мутра и то с определена симпатия. Дори само заради факта, че добрите полицаи вечно са по петите на бандитите, но все не успяват да ги докопат и накажат, както заслужават. „Фамилията“ се рови в семейството и страданията на един олигарх, който в изпълнението на Стефан Данаилов е далеч по-симпатичен от уж положителния герой на Асен Блатечки.

И изобщо „лошите“ доминират като екранно време и внимание, а „добрите“ са маргинализирани. „Четвърта власт“ ни умори от скука, защото всичките му сцени се състоят от двама или трима души, които седят на маса или на бюро и беседват префърцунено, т.е. разтегна в продължение на цял сезон най-презряната практика на лошата телевизия - „говорещите глави“, в които почти никой български гражданин не успя да се разпознае.

Как с такива сериали да се провежда национална политика? А пък също ощастливеният щедро от еврофондовете г-н Халваджиян предпочита да снима риалити формати, които са далеч по-евтини и лесни за производство и носят по-големи печалби. И въпреки изобилието от пиарски дописки, че този или онзи сериал бил откупен тук или там, очевидно все още подкрепените родни продуценти не успяват да продават в чужбина достатъчно, че да спечелят за нова инвестиция.

За тяхно нещастие българите вече имат достъп до подобни продукти по целия свят, знаят езици, гледат по интернет и това, което не се излъчва по нашите телевизии, и могат да сравняват. Четат и чужда преса и знаят как се прави политика през сериалите и как се печели от тях пазарно.

Турските сериали обикновено се занимават с битови драми, но пропагандата в тях е красотата и пищността на Истанбул (където обикновено са заснети). През тях имплицитно се внушава, че Турция е една великолепна и спокойна страна, която си струва да посетиш и обичаш, въпреки че западната преса ни я представя като полудиктатура. Красиви актьори, играещи обикновени хора, с които и нашенският зрител бързо се идентифицира, силен акцент върху семейството и рода, върху традиционните ценности и морала. Затова и турските поредици имат такъв успех в патриархалния край на света - Балканите, Близкия изток, Арабския свят. Но пък трудно или почти никак не пробиват в непатриархалния, западния свят.

Там пък са се наместили трайно американските сериали, които водят друг вид пропаганда: че щатският полицай (агент на ЦРУ, ФБР или някоя друга правоохранителна или специална служба) е непобедим и винаги хваща лошите, макар и понякога с леко престъпване отвъд закона, което обаче е одобрено, щом е в името на права кауза. Злодеите в тях обикновено са от някаква балканска, руска или друга източноевропейска мафия, мюсюлмани, в най-добрия случай британци, но със смешен префърцунен акцент, или американски граждани от италиански произход.

Американският президент в тях винаги е положителен герой и е наричан неизменно "лидерът на свободния свят" (the leader of the free world) или "най-овластеният човек на планетата" (the most powerful man in the world). И всичко това се прави без грам финансова подкрепа от съответната държавна администрация, а на напълно пазарен принцип.

И тук вече чувам оправданието - как да снимаме комерсиално като американците и турците, като сме малък пазар и не можем да си върнем вложенията? Правилно, нека не се сравняваме със САЩ и Турция, а с един напълно съотносим към нашия пазар - този на 8-милионната израелска държава.

Това лято „Ройтерс“ съобщи, че израелски бизнесмени създават специален фонд с капитал 55 млн. долара, които смятат да инвестират в телевизионни продукции. Те са вдъхновени от успеха на тв поредицата „Военнопленници“ и нейния американски римейк Homeland („Родина“) с участието на Клеър Дейнс и Деймиън Луис, направен от щатската компания „Шоутайм“ и превърнал се в световен хит. Както и от американския сериал In treatment („Терапия“) на НВО с Гейбриъл Бърн, римейк на израелска продукция със същото име; и „Тиранин“, създаден изцяло от израелски творци и американски пари с близкоизточен сюжет.

Първоначалният капитал на фонда е предоставен от „Рубикон“, израелски инвестиционен конгломерат с интереси във финансите, застраховането, туризма и свободното време, но мениджмънтът има амбициите да привлече и други частни компании. Един от шефовете му Алон Долев е казал пред Ройтерс, че фондът възнамерява да прави между 12 и 14 инвестиции на година в телевизионни продукти, които след това да продава навън. Очаква възвръщаемост между 60 и 100% от разпространение в страни като Великобритания, Малта, Ирландия и САЩ.

Какво имат израелците, което ние нямаме, че телевизионните ни поредици не могат да постигнат техните успехи? И те като нас имат 4 национални телевизии, които продуцират сериали. И техният пазар е малък, макар и съставен от по-богати хора от българите. Но това, което рязко отличава „Родина“, „Терапия“ и „Тиранин“ от нашите сериали е... талантът. Най-вече в писането и разказването на истории. Защото дори и Мартин Скорсезе не може да заснеме добър филм по тъп сценарий.

Талантливо пишеха създателите на някогашните български сериали, макар и пропагандни в рамките на тоталитарния строй - сценаристи на „На всеки километър“ бяха Георги Марков, Павел Вежинов, Свобода Бъчварова; поредицата за Емил Боев е на един от най-големите ни писатели Богомил Райнов, а за Авакум Захов - на Андрей Гуляшки; сред създателите на „Синята лампа“, сериал, чиито епизоди разигравахме пред блока като деца, са Марко Семов, Богомил Герасимов, Евгени Константинов; „Фалшификаторът от Черният кос“ е писан от Хаим Оливер.

Сигурни сме, че ако сега ги завъртят по телевизиите ще дръпнат много повече зрители от пиарски помпаните нови продукции.

 И тези соцсериали наистина правеха държавна политика в рамките на онзи строй. Сценаристите на новите български тв поредици са занаятчии без опит зад гърба си, които следват сляпо схеми и се чудят от кой чужд сериал да краднат реплика или сюжетче. На всичкото отгоре са поставени в непазарни условия - субсидии от държавната телевизия, от еврофондове. Никой от тях не е ходил до изнемога пред комерсиалните оператори да продава свои идеи за сериал, както се прави на Запад - т.е. нямаме система за откриване и промоция на таланта.

При това положение да се наливат обществени пари в сериалите, би било чисто разхищение.

А пък за да се заинтригува бизнесът от телевизионно производство и да започне да инвестира в него, както правят израелците, ще трябва някой продуцент да направи поне един световен хит като Homeland.

Информация: в-к Преса/http://pressadaily.bg