Издателска къща „Коала прес“ представя
„Спас Господов в Страната на амазонките“
(Записки под карантина)
роман
от Антон Баев
Обем: 140 стр.
Цена: 12 лв.
ISBN 978-619-7536-57-7
Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“
Oт 27 януари 2021 по веригите книжарници „Хеликон“ и „Сиела“, и онлайн магазините!
За романа
Героят на Антон Баев Спас Господов се завръща след романите Белези от българин (2006) и Истинската история на Спас Господов (2017), но в други времена и други пространства. Времената и пространствата на световната карантина, но и времената и пространствата на въображаемите пътешествия, в които минало, сегашно и бъдеще разменят непрекъснато местата си с митовете, легендите и историите.
Романът Спас Господов в Страната на амазонките е алегория за границите на свободата, в които е затворен модерният човек от началото на ХХI век – особено в ситуацията на световна карантина.
Писан през пролетния локдаун в България заради COVID-19, романовият текст е кодиран като „записки под карантина“. Всяка негова глава побира едно денонощие от живота на самоизолиралия се съвременен човек (и във физически, и в метафизически план). А субстанцията „време“ се оказва „вирусът“, който заразява модерния homo sapiens. Живеенето в конкретно време, бягството от конкретното време, себеосъществяването извън границите на времето са основни теми на романа.
Именно времето, разпадащо се на митологично, легендарно, историческо, сегашно и бъдеще, придава онази оригинална флуидност на героя Спас Господов, за която пише проф. Светлозар Игов, разглеждайки романа.
Самият герой е в непрекъснат диалог със своето alter ego Magister Ludi, в който се разгръща една интелектуална рефлексия върху физическото, ограниченото в едно единствено време, съществуване и неговата относителност.
Този роман може да се чете и като реплика към предишните два – Белези от българин и Истинската история на Спас Господов, но ако в тях се мисли преди всичко върху българското и неговия разпад, то тук Антон Баев насочва погледа си към разпада на човешкото.
Текст, провокация към интелектуалните възможности на човечеството, но и иронично четиво за (не)възможността да изчезнем, да ни няма, да не сме нито били, нито бъдещи.
Критиката за Спас Господов
Героят Спас Господов е до голяма степен образ идея… призрачен герой, който се мести в различни исторически времена. Тази флуидност на образа се постига не само от неговите неочаквани митологично-исторически трансформации, но в по-голяма степен – от различното отношение на разказвача (да предположим, че е автобиографичен двойник на автора) към този герой. Виждаме Спас Господов ту гледан от долу нагоре, ту отдалеч, ту приближавайки се. Понякога той ни изглежда като някакъв интелектуален гуру, който говори истини от последна инстанция, друг път го виждаме фамилиарно приближен и иронично-пародийно снижен. Така че промяната му не е само от неговите сюжетни трансформации, но и от променящата се дистанция на разказвача към него.
Проф. Светлозар Игов
Авторът за романа
Написах този роман – втори от поредицата за Спас Господов, по време на извънредната световна ситуация заради COVID-19. Пишех всеки ден – от началото на карантината у нас (13 март 2020), по една глава, която споделях във Facebook. Бях кръстил свитъците „самопишещ се роман“, не знаех нито кога ще свърши, нито как. Благодаря на десетките им първи читатели, които – във време на самоизолация, ме даряваха с радостта от споделянето. Пишех за всичко онова, което ме е интересувало, откакто се занимавам с четене и писане, но ако не беше карантината, едва ли този текст щеше да се роди. Впрочем продължавам да не знам как и защо се ражда един текст. Нито как и кога свършва. Опитал съм се да налучкам нещо, да опипам друго, да споделя трето, докато ребусът на времето, играта на часовника, продължава да ни върти из магическия си кръг. Надявам се написаното да е занимателно.
а. б.
Откъс от „Спас Господов в Страната на амазонките“
Четиридесетият ден
На четиридесетия ден от доброволната ми самоизолация Magister Ludi бе изчезнал като своето alter ego, Спас Господов. Беше надраскал с калиграфския си почерк няколко реда върху розов лист, оставен на празната маса.
„Скъпи писарю – пишеше Magister Ludi, – ти изкара 40 дни в пост и писане. Повече от 40 дни не е редно да се тъгува, нито да се пости, камо ли да се пише. Все пак писането, mon cher, е по-добро от молитвата, към която несъмнено би се обърнал, ако не беше, хм, присъствието ми в теб самия, и разбира се, писмата на Спас Господов. Надявам се, че двамата сме те запазили жив. Но вече е време и сам да живееш! Ако можеш де, ха-ха…
Радвам се, че избра по-добрия начин за оцеляване. Писането е споделяне на съкровеното, докато молитвата е бягство от него поради… страх да се обърнем към себе си. Молитвата е насочена навън, писането – навътре. Надявам се да си стигнал до някакви дълбини, е, не до самото дъно, ха-ха, а дотам, откъдето все пак има изплуване обратно. Обратно в живота. Имай предвид, че прекомерният страх (това е най-вече страх за себе си, маскиран като страх за другите) ражда неискрени молитви и още по-фалшиво писане, тъй че в мигове на колебания, чети писмата на Спас Господов, а в мигове на увереност – пиши. Но преди всичко живей, понеже и най-големият герой, и най-окаяният страхливец не могат да кажат две думи на кръст, ако не са живели (камо ли да опишат живота си). Понеже думите (колкото и Спас да е човек на действието, а ти – на съзерцанието) идват от опита ни да живеем, а не от надеждите да се задържим още малко на повърхността. Ако ще продължаваш да пишеш и занапред (аз лично се отказвам да ти диктувам повече), трябва да живееш. Ако ще мреш – тогава се моли! Време е да избереш как да продължиш, mon soleil – като син на Слънцето или като син на Луната. Слънцето, скъпи писарю, свети със своя светлина и свети за себе си, но осветява всичко. Луната е отразената от него светлина. Та прочие – радостта ли ще избереш, или тъгата?
Твой, Magister Ludi“
Прочетох втори път писмото, сгънах листа и го поставих в чекмеджето при епистоларите на Спас Господов. Беше се образувала солидна купчина.
Отворих вратата. Не бях излизал 40 дни и входът към света бе обрасъл с паяжини.
На прага ме чакаше пощенски плик с марка от Евксинския понт, Страната на амазонките. Пощите отново работеха, но може би нямаше да имам нужда от тях. Поне известно време.
Седнах на самотната пейка под разцъфналата в зелено и розово магнолия и отворих последния епистолар на Спас Господов от Страната на амазонките.
Но и преди да го прочета, бях сигурен, че нямаше да се върне. Героите не се връщат. И трябва да се съобразим с техния избор, макар да не можем да живеем като тях.
Покрай оградата на парка грееха лилавите усмивки на зюмбюлите…
За онлайн доставки:
https://www.koalapress.com/book/spas-gospodov-amazonkite
https://www.book.store.bg/p297459/spas-gospodov-v-stranata-na-amazonkite-anton-baev.html
https://ciela.com/spas-gospodov-v-stranata-na-amazonkite-zapiski-pod-karantina.html
